През XVIII и до първата половина на XIX в. Златица е едно от богатите и проспериращи български селища, център на каза – околия. Пример за това е изграждането през 1777 г. на една от най-ранните часовникови кули в българските земи, която съществува и днес и е най-старият паметник в района от тази епоха.

Монашеска килия в града има още от XVIII и през втората половина на века Златица многократно е посещавана от таксидиоти на светогорските манастири. По данни от кондиката на Хилендарския манастир, през 1761 и през 1764 г. в Златица пребивават Паисий Хилендарски и брат му проигумен Лаврентий, които водят в манастира поклонници от града. В различно време в годините на Българското възраждане метохът е бил притежание и на Рилския манастир, за което свидетелстват записи за посещения на таксидиоти на Златица и съседните селища в неговите кондики.

За просперитета на малкото българи, жители на Златица, красноречиво говорят посещенията и даренията на манастира и през 1794, 1797, 1806 и 1809 г. Многократно златичани подпомагат със средства и най-големия български манастир “Св. Иван Рилски”, като само в периода от 1840 до 1846 г. в касата на духовното средище са внесени от поклонници от града 9650 гроша. Като благодарност за подкрепата манастирското братство именува едно от помещенията в манастира “Златишка килия”, обзаведена с дарения от жители на Златица. Само за сравнение, съседното селище – Пирдоп, което към това време по брой на българското население надвишава това на Златица повече от 6 пъти, за времето от 1837 до 1845 г. дарява на манастира 8328 гроша.

По съхранени документи в Ориенталския отдел на Национална библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” е известно, че на 2 ноември 1834 г. администрацията на османската държава е издала препис на тапия за владеене на манастирски имоти в Златица. Именно към това време се отнася и направата на метоха, който по архитектурни данни е от втората четвърт на XIX в. Сградата, която буквално повтаря плана на индивидуалните жилища от това време, е двуетажна, с външно стълбище за втория кат, който леко, с еркер от запад и юг е наддаден над първия. Почти под цялата сграда има обширно мазе.

Помещенията на първия етаж са четири, като това откъм улицата е служило за свещоливница, от която се влиза в малка стаичка, намираща се в северозападната част на сградата, вероятно служила за склад. Свещоливницата има два входа – откъм улицата и от двора. С тази част от зданието на метоха е свързан любопитен факт. До съоръжение, което е разположено в центъра на източната стена на помещението, съществува таен изход към мазето на сградата – на вътрешната стена на подземието няколко каменни стъпала водят към тавана, т. е. до пода на намиращото се отгоре помещение (свещоливницата).

Входовете на две от останалите помещения (одаи) от първия етаж са от изток откъм двора. До построяването на класното училище в съседство на метоха, сега не съществуващо, те са служили за учебни занятия. По време на Априлското въстание от 1876 г. едната от тях – южната, е използвана от турските а власти за затвор. По шиндите на тавана могат да се видят множество надписи – имена, изписани с пламък. Разчитането им е трудно, а в повечето случаи и невъзможно, поради твърде широките и сливащи се една с друга хасти на буквите.

От стълбището и малка покрита веранда се влиза в коридор на втория етаж, откъдето има достъп до общо четири помещения. Две от тях са с по-малки размери от останалите. Най-представителна и с богато украсен таван с орнаменти във вид на слънце, е югозападната стая, служила дълго време за жилище на местния свещеник или клисаря. До изоставянето на сградата тя е ползвана и за пренощуване на гости – главно Ловчанския митрополит, към която епархия спада Златишка енория.

Метохът в Златица е преплетена и с национално-освободителните борби на народа ни. Документално е установено, че при една от своите обиколки на българските земи, Апостолът на свободата Васил Левски, в периода от 18 до 25 юли 1872 г. или в част от това време, пребивава в Златица. Върху няколко писма, изпратени до него, той отбелязва свои бележки, кога ги е получил. На 18 юли на писмото на председателя на Етрополския Частен революционен комитет “Бочукооглу” – Тодор Пеев, адресирано “До Аслан Дервишоглу Кърджалъ в Златица”, Левски е написал “Бочукооглу. № 3-ий от 18 Юлия”. На същия адрес изпраща писмото си от 25 юли до Апостола и Димитър Общи.

Тайният революционен комитет в Златица е представляван от Тодор Пеев от Етрополе, на общото събрание на революционните дейци, проведено от 29 април до 4 май 1872 г. В протокола на заседанието той е записан като пълномощник на 11 Частни революционни комитета, между които и този на Златица, посочен с тайното си наименовани – “Узун Хасан”. Никола Обретенов споменава, че Тодор Пеев е представлявал частните революционни комитети в “Златица и околностите”, т. е. тези от Златишка каза. Такива е имало в с. Буново, с. Мирково, с. Челопеч, Златица и Пирдоп.

Известно е още, че Левски е посещавал Златица и през 1870 г., по време на третата си обиколка на българските земи, когато тръгнал с Димитър Общи за София, както и при пътуването си в края на месец ноември 1872 година, на път от Пазарджик, през Панагюрище, Поибрене, с. Мирково, Златица и Пирдоп за родния си град Карлово. Не е изключено тайният изход от свещоливницата към мазето на метоха, да е осигурявал безопасността на Левски при посещенията му в центъра на казата.

През последната година и половина Златишкият метох бе реставриран и сградата възстановена в първоначалния си вид със средства по партньорската програма на Община Златица с медодобивната компания „Аурубис България“. Метохът е регистриран в Националния институт за недвижимо културно наследство като паметник на културата от местно историческо значение и е вписан в списъка на обектите от община Златица.

От първата година след Освобождението на 18 юли се отдава почит на Карловския дякон пред сградата на Метоха, където има барелеф на Големия българин, а на всеки 18 февруари – денят на гибелта на Левски, признателното население на Златица организира факелно шествие до тази светиня, в знак на почит и преклонение пред революционното дело, саможертвата и гибелта на Апостола.

2. Еленска базилика – паметник на ЮНЕСКО

Местността „Ѐленско“, в която е разположен храмът, в древността била светилище за тракийското племе великокойлалети, които към 6 – 5 век пр.н.е. стават част от държавата на бесите. Само на 500 метра от днешния град е имало друго голямо селище от 3 век сл. Хр., за съществуването на което свидетелстват много материални доказателства. През землището на Пирдоп е преминавал старият римски път от Сердика (София) към Августа Траяна (Стара Загора), следи от който могат да се открият в Средна гора над с. Душанци.

Районът изобилства от тракийски могили. Голяма група могили – около 20 на брой, има в полето южно и югозападно от Еленската базилика. Някои от тях са със значителни размери – Голямата могила, Тартарица, Дервишката могила, Кьосовата могила и др. вече проучени от археолози са с височина над 4 метра и значителен диаметър. Могилите са два вида – каменни и землени, в някои са откривани некрополи, други са били с култово-обреден характер. Някои от могилите – в местността Бучум, под могилата Тартарица, в Тяовене и в Керемидарницата до гр. Пирдоп, са от неолитната епоха, но преобладаващата част са от по-късни исторически периоди. Намирани са каменни жертвеници с улейче, т. нар. камъни-булгурници, ритуални огнища с натрошени керамични съдове и др. Според изследвали ги специалисти в Пирдопско за първи път на юг от масива Стара планина се среща този тип култови практики от 6 – 4 пр. Хр., известен на науката само от Северна България. След големите варварски нашествия през 4 – 5 век обаче животът в тези антични селища окончателно прекъсва.

През ранното средновековие в полите на Балкана има няколко поселения близо до закрилата на изградените от император Юстиниян I крепости и за тях споменава византийския хронописец Прокопий. От този период е градчето около Еленската базилика, явно наследник на античното тракийско село намиращо се на 1 километър южно от църквата. При направените теренни проучвания тук е намерена монета от император Ираклий (610 – 641 г.), което доказва, че селището е съществувало поне до средата на 7 век След това населението изчезва и има един близо 300-годишен хиатус, след който животът е възстановен от дошлите българи, но в по-малки граници.

Средновековие

Подобно на софийската базилика „Света София“, ротондата „Св. Георги“ и манастира с голяма базилика от 4 век в столичния кв. Лозенец и Еленската базилика официално е датирана към 4 век, след утвърждаването на християнството от Константин I Велики в 313 г. и забраната на езичеството от Констанций II през 356 г., когато тя е издигната върху древно тракийско светилище. В края на 4 век готите започват нашествия на юг в Балканския полуостров и стигат чак до Константинопол. В битката при Одрин те разбиват римските легиони и убиват дори самия император Валент. За няколко десетилетия готите извършват големи опустошения на Балканите. След тези войни в края на 5 век – началото на 6 век сградата на базиликата вероятно е възстановявана или според някои мнения фактически е препостроена. По-късно след поредните варварски нашествия на хуни, германи, авари и пр. тя е обновена и преустроена – в средата на 6 век при император Юстиниан Велики. Тогава първоначално типичната базилика, която е безкуполна сграда, е надстроена с купол – рядко срещано в историята архитектурно решение. Това преустройство също потвърждава, че сградата не е построена в началото на 6 век, а доста преди това, и вече е била доста амортизирана. В противен случай толкова сериозен ремонт и реконструкция за една фактически нова сграда би бил напълно необоснован. Храмът е разрушен за пръв път по времето на император Ираклий и откритият от археолозите хиатус показва, че мястото запустява за около 250 години.

Районът е присъединен към българската държава при хан Тервел през 705 г. когато Средногорско-Загорската област му е дадена от византийския император заедно с титлата кесар в благодарност за оказаната му помощ. Рядкост, с която базиликата е забележителна, е много доброто ѝ, подобно на Златната църква в Преслав, собствено крепостно укрепление – с дебели крепостни стени и отбранителни кули[1] и подобно на Плиска с тухлена арка за вход. То, макар понякога да е отнасяно към времето на славянските нашествия от 6 – началото на 7 в., не е с типичния за Византия тухлен градеж, а почти изцяло е изпълнено с характерния за българите каменен градеж, подобно на зидарията на укреплението на Златната църква в Преслав, на Охридската, на Ръжан при Белград и на други български крепости. А фактът, че след покръстването внушителната църква отново е действаща, вече като българска, недалеч от границата, което не би било възможно без да е ремонтирана от княз Борис, навежда към други изводи.

По време на Втората българска държава тук доказано се е намирал българският манастир „Свети Илия“, който е значително книжовно средище. Самата базилика е била използвана като манастирски храм. Известен паметник от тази епоха е Пирдопският апостол – среднобългарски паметник от края на 12 – началото на 13 в., намерен през 1874 г., укрит в ниша в самата разрушена църква. Приписка в него свидетелства за тежките боеве, които княз Момчил, войвода на цар Шишман, води години наред с турците през 14 век в защита областта, заради което по-късно е наречен „Пирдопски“.

Османско владичество

Манастирът е един от малкото оцелели след османското нашествие, успял да просъществува почти до края на през 15 в., когато бил разорен от ордите на Яя паша (зет на султан Баязид II) (1481 – 1512), който с ограбените от него ценности през 1498 г. вдигнал джамия на свое име в Скопие. Манастирът все пак продължава да действа до 1700 г., когато е духовният център е опустошен за трети път, вече окончателно, след като живеещите тогава в близкото село Лъджене мюсюлмани, завиждащи на богатството и влиянието на духовното средище, наклеветили монасите му, че не се подчиняват и се подиграват на жителите на селото. Тогава манастирът с базиликата „Свети Илия“ са окончателно разрушени при един поход на османски войски в района, като по заповед на предводителя им Яхия паша те са обстрелвани с топове, ограбени, опожарени и напълно унищожени. Въпреки че манастирът вече не съществувал, българите продължили да почитат мястото, където се издигал. Сред останките от олтарната апсида на мястото на престола има почернял от пушека на свещите стар каменен оброчен кръст с надпис „1806 храм Свети пророк Илия“, който и днес е място за почит от местното население. Между крепостната стена и отстоящата на около 15 метра от нея хижа на ловната дружина водата на аязмото тече в нова каменна чешма.

Според преданието името на град Пирдоп идва от растящия до църквата вековен дъб, който както било обичайно за траки, готи, славяни и пр. народи бил почитан като свещен и там ставал курбана и хората започнали да се заселват наоколо – „При доб“ (При дъба), което се превърнало в „Пирдоп“, както записано в един поменик на Гложенския манастир от 1727 г. Селището се споменава за пръв път писмено като Протопопинци в османски регистър от 1430 г. Според друга легенда то възникнало около укрепения манастир или кулата (пирга), откъдето княз Момчил водил отбраната срещу турците. Затова било гордо наречено Пиргопол – градът около кулата, което постепенно станало Пирдоп. Има и трета версия според която местността Еленско, където се намира манастирът, и цялата долина били обрасли с хубави гори и пълни с дивеч и прорязани с много поточета, та били много удобни за пирове и лов. Тук през определено време много велможи се събирали на лов и пирове, което време наричали пир-доба, от което излязло името Пирдоп.

Съвременна епоха

Първото честване на празника на Свети Илия в ново време е организирано на 20 юли (нов стил 2 август) 1893 г. От тогава до сега честванията на тази дата не са прекъсвани. Празникът е събирал хора от всички селища в котловината и много гости от различни краища на страната, свързани с роднински връзки с този край. Кервани от каруци и коли потегляли към местността още в ранни зори, за да се заемат най-прохладните и сенчести места около руините. Често пъти се обособявали отделни групи на пирдопчани, лъдженци, душанчани, златичани, които се „състезавали“ по настроение с духови музики, угощения и др. Празникът продължавал с часове и се превръщал в истинско народно веселие. 

Първите краеведски проучвания на манастира се започват от местни учители около 1890 г. Първите специализирани археологически разкопки са извършени през 1913 г. от Петър Мутафчиев, бъдещ професор по история на България в Софийския университет. Той публикува резултатите в студията си „Еленската църква край Пирдоп“. Еленската базилика е проучена с цел консервация и реставрация през 1966 – 70 години на 20 век (София-Рим) от д-р арх. Дафина Василева[3] от Националния институт за паметниците на културата и Българската академия на науките. Впоследствие са извършени укрепване и консервация и са поставени мраморни плочи с името и датировка на храма към 4 век.

По-късно върху обекта са правени само несъществени реставрационно-консервационни работи. Понастоящем високите части на руините са укрепени със стоманобетонни анкери и конструктивното им състояние е в някаква степен задоволително, но състоянието на зидовете на базиликата и ограждащата я крепостна стена с кули запазена на места до няколко метра височина е по-тежко. Съборените колони стоят неизправени сред тревата покриваща кораба, а останките от кръщелнята и други сгради са обрасли и засипани и се четат на терена само по куповете камъни. Базиликата е паметник на културата с европейско значение и в списъка на ЮНЕСКО за защитени културни обекти. В близост до руините като спомен за погубения български манастир, през 2010 г. е издигнат и осветен параклисът „Св. Илия“, в строежа на който община Пирдоп участва с 2500 лв., а останалите средства са дарени от християните.